Зони за спорт и отдих в гъсто застроени райони

Свободното пространство в съвременните, гъсто застроени квартали и градове, е все по-оскъдно. Съвременният градски пейзаж, белязан от стремежа към комерсиално оползотворяване на всяко малко пространство в града, и влиянието на интересите на частните инвеститори значително ограничават възможностите за отдих и спортуване на обитателите на модерната градска среда. Къде тогава е мястото на децата, подрастващите и младежите, които искаме да играят на открито? Предвидливостта на инвеститорите и формулата на публично-частното партньорство могат да решат този въпрос дори там, където това изглежда невъзможно.

Текст: списание Инфрабилд

Конвенцията на ООН за правата на детето от 1989 година гласи, че „всяко дете има право на почивка и свободно време, да участва в игри и развлекателни дейности, подходящи за възрастта на детето, и да участва свободно в културния живот и изкуствата”. Играта е от съществено значение за насърчаването на общуването и култивирането на социални ценности, които влияят върху формирането на обществото. Наличието на добре проектирана среда за игра за различните възрастови групи е важно за ангажирането на децата и младежите в активни спортни дейности и отдих. Пространствата за игра могат да бъдат открити или закрити. Освен това те се характеризират с лесен достъп, известно ниво на надзор, наличие на оборудване за игра, специфични за възрастта дейности, озеленяване.

Някои локални дефиниции на пространствата за игра дават допълнителни детайли. Така например от опита на Обединеното кралство и САЩ заключаваме, че пространството за игра включва постоянни структури за спортни и развлекателни дейности за децата. Тези структури могат да бъдат с персонал или без персонал, на закрито или на открито, както и на обществени или частни терени. Структурите могат да имат официално оборудване за игра или необорудвани зони, като озеленени зони и игрища, които позволяват различни развлекателни и физически дейности. Смята се, че всички деца - с и без специални нужди - се научават на общуване и социални взаимодействия чрез играта. За да се гарантира, че правото на децата да играят не е „допълнителен лукс“ след съображенията за всички други права, дизайнът на пространството за игра трябва да бъде съществен компонент в процеса на градско планиране.

Проучванията показват, че децата предпочитат среда за игра с озеленена околна среда пред не-растителната и изкуствена среда. Тези естествени условия на околната среда имат и друга роля – провокират въображението и подпомагат развитието на положителни взаимоотношения. Поради това е важно центровете за деца в ранна детска възраст и началните училища да имат близък достъп до естествени открити пространства за отдих, за да подобрят обучението и социалната интеграция. Макар че няма общоприети норми за физическата активност сред децата, счита се, че минимум от 120 минути физическа активност на ден са най-добри за децата (макар че това време може да варира в зависимост от пол, възраст и други фактори).

В много страни – както развити, така и развиващи се – подрастващите не се разглеждат като важна целева група в градското планиране. Има много възможни оправдания за подобно виждане. В основите им залягат противоречиви нагласи към детската игра, включително разбирането, че това е просто „загуба на време“. Допълнително неглижиране на пространството за игра на открито в градското планиране произтича и от нарастващо влияние на частните предприемачи в процеса на строителство и от растящия натиск за застрояване с висока плътност в градовете, където свободната земя в публичното пространство е оскъдна и скъпа. Към това се добавят и нарастващите притеснения на родителите за децата, които играят на открито в градската среда – поради страхове от социални опасности и рискове от трафика. Крайният резултат от това е своеобразно завръщане към недобрите практики от далечното минало на градското развитие – децата биват принудени да играят по улиците или в различни полуобществени зони (т.е. малки ниши в градското обществено пространство).

Регулации 

В гъсто населени градски пространства нерядко важат регулации за зоните за отдих и почивка, спорт и игра. В Хонг Конг например има стандарт за разстоянието от дома до откритите пространства (не повече от 400 метра) и до големите паркове (до 3 км). Има и изискване за минимум 20 хектара открито пространство на всеки 100 хиляди жители. Това не е много – два квадрата на човек. Но в тази бройка не са включени учащите и децата. Игровото пространство се съблюдава от местни организации като например Департамент по отдиха и културните дейности. Във Великобритания Националната асоциация за игрища на Обединеното кралство заявява, че място за игра за много малки деца, деца в ранна училищна възраст или по-големи деца трябва да бъде достъпно съответно в рамките на 1, 5 или 15 минути пеша (съответстващо на 100, 300, 600 м респективно). Освен това са необходими 0,8 хектара детска площадка на всеки 1000 души от населението. Освен достъпността има и други фактори, които трябва да се вземат предвид, включително ландшафтно разнообразие, достъпност на съоръженията и дейности, които се предоставят във връзка с използваемостта и популярността на мястото.

В България в момента няма законов регламент, който да определя колко пространство за отдих, спорт и игра следва да се пада на човек от градското население. Няма и орган, който да съблюдава спазването на прилично съотношение между тези два показателя. Съвременната среда в градовете в страната ни е наследила добре обмислени и прецизирани норми за градското пространство от периода 1944-1989г. Тези норми определят като задължително наличието на достъп до среда за отдих и почивка, спорт и детска игра на три нива: ежедневно – в непосредствена близост до жилищата; седмично – в рамките на неголямо разстояние от домовете, както и сезонно – за дългите ваканционни периоди. Поради това типологията на т. нар.
„соц-строителство“ осигурява градинки и детски площадки в непосредствена близост до всеки жилищен блок, малки квартални паркове, както и големи градски паркове, обслужващи по няколко квартала.

Съвременният градски пейзаж, белязан от стремежа към комерсиално оползотворяване на всяко малко пространство в града, и влиянието на интересите на частните инвеститори значително ограничават възможностите подобни добри практики да се спазват в модерната градска среда. Тогава възниква въпросът какво можем да направим в гъстозастроените нови градски квартали. Първо бихме могли да потърсим отговори в различните големи градски конгломерати по света. Там този проблем стой от години и често пъти е намирал разнообразни успешни решения. След това може да погледнем отново нашия град и да видим какво може да се направи. 

Покривът като градина

Плоските покриви, тези неоползотворени градски площади, все по-често привличат вниманието, когато площта на земята не стига. Плоските покриви имат голям потенциал за инсталиране на слънчеви панели или за озеленяване, но също така могат да бъдат превърнати в обществени площадки, включително и с място за игра и физическа активност. Този подход е приложим преди всичко при новостроящи се сгради, ако идеята за оползотворяване на покривната площ бъде заложена изначално. Базово условие е да се гарантира конструктивна годност и способ ност на пространството да понесе това ра – хора, игрови съоръжения и евентуално засенчваща растителност. От критично значение е решаването на въпроса за достъпността.

Покривната градина следва да е достъпна за широката общественост така, както е и всяка наземна градинка. В същото време това не бива да смущава ежедневния живот на постоянните обитатели на сградата – нито като физическо присъствие, нито като шумово замърсяване. За целта вътрешната инфраструктура на сградата трябва да позволява обособяване на достъпа на постоянните жители до техните домове от достъпа на „външни лица“ до покривната градина. Тя следва да е и надеждно шумоизолирана, за да не смущава обитателите на последните етажи. Не по-малко ключова стъпка е обезопасяването на наличната инфраструктура върху покрива. Обичайно там биват разполагани антени, клетки на оператори на телекомуникационни мрежи, кабелни канали, асансьорни клетки и др.

Плоските покриви на търговските сгради – на хипермаркети, складове, цехове и т.н., също биха могли да се превърнат в достъпни пространства за обществено ползване. За съществуващите постройки това може да е предизвикателство, тъй като конструктивно те са разчетени да понасят не повече от натоварването от типичната за региона снежна покривка. С помощта на публично-частно партньорство обаче новите обекти могат да осигурят достъп до покривните си пространства, за да бъдат използвани като площадки за игра, забавление и физическа активност. Някои експерименти в тази посока разкриват, че покривите могат да бъдат дори тучни зелени градини с елементи на градска гора или футболни игрища.

Показателен пример е 12-етажен търговски център в Уиджеонгбу в Южна Корея, където на деветия етаж от сградата има 2000 квадратни метра паркова зона. Наречен „Тайната градина“, той представлява игрова площадка за деца с игрови съоръжения и засенчваща растителност, но също е и културен център за местната общност, скътан далеч от градската суматоха. Децата могат да се забавляват чрез разнообразие от пространства, включително лабиринтови градини, малки езерца и мини-басейни, дървесни къщички. В парка са разположени фигури, характерни за местното изкуство и митология. Налице е изобилна дървесна растителност, съставена предимно от местни видове. Пространството осигурява както място за игра за малките деца, така и пространство за покой и съзерцание за възрастните.

Цяло футболно игрище пък е налице върху покрива на търговски център в сърцето на китайския град Джинхуа в провинцията Жей янг. Игрището е оградено с високи мрежи, така че няма риск играчите да загубят топката си. Наоколо стърчат високи жилищни блокове. Има и пейки за зрителите. Подобно решение е налице и в бизнес-парк „Манята“ в Бангалор, Индия. Там покривът има две футболни игрища, където могат да се срещат 5-членни отбори, а при обединява не на двете игрища могат да спортуват и по-многобройни тимове. Покривно футболно игрище има и в сърцето на Токио и доста други градове.

Училищата

Дворовете на училищата и детските градини са отлично място, което да служи за отдих и спорт за деца и младежи в градските зони, където няма къде другаде да се играе и спортува – разбира се, в извънучебните часове. Подходът изисква решаването на малък брой практически въпроси. Те касаят осветлението и охраната на дворовете, опазва нето на общинската собствености спазването на обществения ред. Подобно решение обаче е изключително изгодно за местните общини, тъй като с неголям ресурс (допълнителни разходи за осветление и охрана) се осигурява обширно пространство за отдих и спорт за местните жители. Формулата може да бъде сполучлива, тъй като нуждата от градски спортни съоръжения е най-голяма вечер след около 18 ч., когато повечето работещи хора напускат работните си места и търсят начин за почивка и забавление; именно вечер са най-пълни фитнес-залите, кварталните стадиони и парковете.

Градски инфраструктурни съоръжения

Редица модерни градски съоръжения биха могли да „подслонят“ младежите и спортуващите, осигурявайки смесена функционалност. В градове, където зелените площи са и без друго оскъдни, това често се случва от самосебе си. Подлезите са инфраструктурните обекти, които най-често придобиват подобна вторична роля. Рампите за детски колички са привлекателни за любителите на скейт-борд, ролери, скутери. Обширното пространство под земята може да се използва, например, за игра на тенис на маса и други видове игри на маса. Важно условие за използването на подземните пространства като зони за игра и отдих е добрата осветеност и поддържането на хигиената. Това е приемливо малка инвестиция за общините, но същевременно с голям социален ефект.

Чрез публично-частно партньорство е възможно в гъсто застроени зони да се инвестира и по-сериозно в оборудването на подлезните пространства със съоръжения за забавление и игра – например стъпало видни конструкции, мини-сцени. Практиката познава дори и по-дръзки решения като например преобразяването на подземните площи в развлекателни центрове с детски площадки и трамплин-паркове. Пример за подобно съоръжение е подземният игрови център „TunFun Speelpark“ в Амстердам, където в изоставен тунел е изграден център за игра за деца от 1 до 11 години. Площ от около 4000 кв. м. е оборудвана с игрище за мини-футбол, надуваеми замъци, батути, отдих-зона за възрастните и др. По аналогичен начин стълбища, рампи, тротоарни уширения, ниши между сградите могат да се превърнат в кътчета, където младежите се събират и практикуват люби ми спортни занимания.

Огромни възможности предоставят „неизползваемите“ пространства под надлези и „повдигнати“ магистрали. Тези на пръв поглед „мъртви“ зони често биват спонтанно приспособявани за игра и спорт от местните жители. Удобни за са изграждане на скейтпаркове, въжени градини и площадки с люлки, мини-сцени, вело-паркове, кате рачески стени. И в този случай с неголяма инвестиция от страна на местната община или най-добре посредством публично-частно партньорство въпросните ниши на градската инфраструктура могат да се оживят и оползотворят като зони за отдих и спорт. Специалистите наричат това „градски съоръжения с добавена игрова стойност“. Те са типични за градския модернизъм. Използването е пряко свързано със зараждането и развитието на ново поколение „градски“ спортно-развлекателни занимания: спортно каране на (заякчени) велосипеди, скейтборд, паркур, баскетбол по тройки и др.

Споделената улица

Споделената улица е концепция, добре позната в много европейски градове, но относително нова за България. Споделената улица е пространство, най-често в жилищна зона, което принадлежи на всички участници в движението наравно и в своята цялост – пешеходци, велосипедисти, автомобилисти и др. Най-често настилката е равна от сграда до сграда, без бордюри, ограждения и препятствия– подсказва, че няма обособени участъци само за едни или други участници в движението. Концепцията все пак дава леко предимство на пешеходството като най-естествена форма на придвижване на човека, в частност дава преимущество на децата. Споделената улица е по-скоро част от откритото пространство на жилищния квартал, отколкото пътна артерия. Нерядко тя може да включва площадки-“джобове“ със съоръжения за игра или мини-градинки. Освен в тях обаче децата могат да играят навсякъде. Движението на автомобилите и велосипедите се ограничава до ниска скорост (не повече от 30 км/ч) заради безопасността на пешеходците и децата.

Гладката настилка и градската сцена

Все по-често урбанистите сочат гладките настилки на тротоари и площади като „ключ“ към превръщането на градските пространства в средища на младежкия социален живот, спорти забавление. Когато настилката е гладка, млади и стари са „поканени“ не само да ходят пеш, но и да карат кънки, скейтборд, сегуей, велосипед, скутер или каквото и да е друго приятно средство за движение и забавление. Дори празният площад, имайки гладка настилка, се превръща в арена за импровизирани състезания по скейт-майсторство или вело-акробатика, нерядко дори с импровизиран музикален съпровод.

Тази тенденция и останалите градски съоръжения с добавена игрова стойност на свой ред пораждат друга: превръщането на общественото пространство в „сцена“. Когато се чувстват в безопасност в подобни зони, младежите са склонни да търсят изява като артисти и творци, да организират импровизирани спектакли, да танцуват, да демонстрират спортно майсторство. Те нерядко събират публика, понякога записват видеоклипове и дори излъчватна живо в интернет своите изяви (стрийминг).