Архитектурата е призвание

Светослав Кръстев, архитект

Какво мотивира един млад човек да избере архитектурата за свое призвание? Каква беше вашата лична мотивация да поемете по този път? 

Архитектурата е интересно прозвище, но често недооценено. Всички знаем колко ценна част от нашето общество са лекарите и колко хаотичен би бил светът без хора, които да въдворяват ред в него. Но сякаш за хората, създаващи заобикалящата ни среда, се споменава по-рядко. Често говорим за тях само когато падне част от „интересна фасада“ или когато дете си счупи главата заради нисък парапет. Отдавна я няма славата, обвързана с професията „архитект“, но дори и така да е, именно те оформят заобикалящата ни среда – въпрос, който всички трябва да ни вълнува, не само когато някой си разбие главата.

Още от дете се вълнувам от света около мен – как работят най-малките и най-големите неща, защо нещо е направено по специфичен начин, та чак до това защо ние не можем да летим като птиците. Това любопитство ме тласна към точните науки в търсене на отговори, но често пъти откритите отговори не ми бяха достатъчни и сам опитвах да създавам такива. Рисуването ми беше и все още е първи приятел в това търсене. Спомням си как прекарвах часове в рисуване на всевъзможни сценарии. Това ми умение с времето ми позволи да стана част от програма за надарени деца и да се запозная с много хора. Те ми помогнаха много, но най-вече ме запознаха с архитектурата – любов от пръв поглед, перфектната комбинация от всичко, което правех и харесвах. Професия и житейски път, в който човек не спира да мечтае и да търси новото, по-добро решение за проблемите около него.

Вашата дипломна работа за спортно-културен център в Неделино носи лична кауза и визия за бъдещето на града. Какви бяха основните предизвикателства при разработването на този проект и как виждате реализацията му в действителност?

Дипломната ми работа е нещо много лично и ценно за мен. Родният ми град е част от масовата черна статистика на България – обезлюдяване, застаряващо население, ниска раждаемост, липса на работни места – но въпреки това е уникален сам по себе си. Израствайки в него, видях огромна липса на пространства за развитие – не само за децата, но и за младите и възрастните. Липсата беше явна, но никога не беше адресирана. Тя бледнееше пред останалите проблеми на градчето, а с времето тези проблеми стават все повече и по-сериозни.

Преломният момент за мен настъпи, когато се огледах из родния си град и от някогашните възрожденски къщи намерих само останки. Нямаше ги красивите родопски стрехи, нямаше ги уникалните външни стълби, нямаше ги тези паметници на културата. Оставени на произвола на съдбата, те бавно и иронично имитираха колапса на нашето общество. А на обществото сякаш не му пука. Но не мога да виня хората и не мисля, че някой има право да ги вини. Родопите и родопчаните са преминали през издевателства – както от чужди, така и от свои. Отнемана им е идентичността неведнъж, и сякаш вече са я загубили някъде по пътя. Нужно е заздравяване на обществото, преди то тотално да се откъсне от корените си.

И именно тук идва моят проект – сграда, която да създава и заздравява връзките в нашето общество, да изгражда мост към миналото, но и към бъдещето, да бъде отворена както за деца и младежи, така и за възрастни. 

Програмата на сградата и самото ѝ формообразуване са напълно подчинени на стръмния терен, в който е ситуирана. Самата сграда е символ на културния упадък, черпейки своя архитектурен образ именно от разрушените възрожденски къщи. Лишена е от типичните архитектурни мотиви за Родопите и се отличава ясно като чужд обект. И именно това е целта – самата сграда да се превърне в повод за разговор и рефлексия върху изгубеното.

Проектът е разделен на два обема с различни функции, свързани с площади. В един от обемите изграждам спортна зала с няколко по-малки зали. В нея залагам интегрирана трибуна, позволяваща осъществяването на спортни събития, както и малко прилежащо кафене, което се отваря към един от свързващите площади. Чрез външна стълба се осигурява достъп до зеления покрив на спортната зала, който е пряко продължение на програмата. 

В другия обем създавам център за развитие с три основни зали – по пеене, свирене на музикални инструменти и изкуство, както и три по-малки зали по интереси. На същото ниво се намира и зрителна зала, а при нужда музикалната зала може да се трансформира в камерна. На нивото под това разполагам пространство за споделена работа, кино зала, кафене и малък обществена кухня – продължение на инициативата за топъл обяд в града. За нуждите на обществената кухня е предвидена зеленчукова градина на покрива ѝ, давам възможност на съпричастните да се включат в кампанията, отглеждайки част от продуктите. На последното ниво разполагам две библиотеки – детска библиотека и библиотека за възрастни – с директен излаз към зелени покриви, наподобяващи връзката на къща с двор.

Финалният резултат е една напълно човешка сграда – мащабирана спрямо града, вписана в стръмния родопски хълм, проектирана така, че да дава на хората възможност да играят, да учат, да споделят и най-вече – да си помагат. 

Какви са най-важните уроци, които сте научили досега, и какъв съвет бихте дали на бъдещите си колеги? 

Труд, смях, главоболие – това според мен са най-точните думи, с които мога да опиша архитектурното образование. Стартираш като незнаещ студент и завършваш като архитект, който все още не знае почти нищо за тази професия. Звучи трагично, но е далеч от това. Професията е изключително комплексна и постоянно променяща се, което от своя страна изисква и ние да се променяме с нея. От технологии, нови материали, та дори и принципи на работа – един архитект никога не е напълно завършен. Подобно и на работата ни – тя никога не е напълно завършена. Винаги ще има детайл за доразработка или някоя друга по-добре работеща функционална схема. 

И именно тук смятам, че се крие най-ценният урок, на който ме научи университетът – да знам кога да спра. Често пъти началото не е толкова страшно, колкото финалът, особено когато ти сам го определяш. Излишното задълбочаване в детайли, особено в ранните стадии на един проект, може по-скоро да забави процеса на работа, вместо да му помогне. Много е важно един архитект да може да разгърне потенциала на една идея с възможно най-малко ресурси. С този подход се печели много – генерират се възможно най-много идеи, които могат да бъдат комбинирани или използвани частично, като същевременно се намалява рискът от излишна привързаност към една-единствена концепция. Разбира се, съществуват и други подходи за проектиране, но поне за себе си съм открил, че този работи. 

Уменията, научени в университета, са напълно приложими и представляват добра основа, върху която може да се надгражда. Същото е вярно и за уменията, придобити в работната среда – те също могат и трябва да бъдат надградени. Само така вярвам, че можем да създаваме по-добра и по-качествена архитектура.